Почти всички представители на рода (с единични изключения) са разпространени в планински части с над 1000 м. надм. височина. Българските видове са типично високопланински растения, като горната граница на разпространение достига до 2500 м. надм. в. Различното между 35-те вида в нашата флора е, че макар и да се срещат в един диапазон надморска височина, имат различни екологични изисквания спрямо типа почва, изложението на склона, доколко конкретното местообитание е огрявано от слънцето и други. Много често, особено българските ендемити в Централен Балкан, се срещат в буковия пояс в покрайнините на горите. По отношение на овлажнеността на почвата разнообразието е също голямо - от типични ксерофити, предпочитащи скални сипеи до хидромезофити, развиващи се в разливи на реки, планински потоци и други. Като цяло, повечето от видовете, с изключение на българските ендемити и изчезващи видове са добре адаптирани към конкретните условия на живот. Имат добър потенциал за бързо заемане на нови пространства благодарение на вегетативно размножаване, което намира приложение в култивирането им. Често са посочвани като пионерни видове в обширни области. Най-често срещаната форма на разпространение са клон-популациите. Това се дължи на липсата на амфимиктно (полово) размножаване и наличието на няколко типа апомиксис. Последният, комбиниран с бурното вегетативно размножаване допринася за увеличаването броя на индивидите и заемане на нови пространства на растения, генетично еднакви с родителските форми. Сравнително рядко могат да бъдат открити млади индивиди в ювенилна възраст с изключение на случаите, когато са попаднали семена (получени члез апомиксис) на нови, незаети до момента от клон-популацията местообитания. В допълнение е важно да се изтъкне, че при широко разпространените видове почти никога не се срещат самостоятелни клон-популаци. Това е причина в повечето случаи да се намират до 5 вида шапиче в смесена популация, понякога дори в пространства по-малки от 1 кв.м.